|
Малкото момиченце обичаше огромния си приказен свят,всичките му илюзии , всичките му магически рекички и прекрасните му вълшебни обитататели....
То все повече започваше да прилича на любимата си кукла, която понякога тъжно наричаше Анабел Лии.Тя отдавна прашасваше изоставена на пода и съвършеният й грим бавно се размазваше пред счупеното огледало.То продължаваше да бъде единственият й приятел...Отражението на голямата шумна улица и забързаните хора , измокрените им палта,
тежките им метални токове,малките кученца свити под майка си,връбчетата, които се къпеха в пъсъчника заедно с децата, слънцето призори....и самотното бяло цвете на прозореца изглеждаха почти истински...
Малкото момиченце продължаваше да скача по белите квадратчета на вехтата шахматна дъска...Спъваше се и често падаше в черните ями на собствената си измислица...Толкова много искаше да хване царя...А от него беше останала само черната му шапка, в която то пускаше по петаче надежда...Всеки път когато се докосваше до светлите мъглявини виждаше стотици цветни пеперуди, облечени в балните си рокли да танцуват плавно върху задрямалото море, а наколо свиреха птиците , а луната усмихнато изпращаше децата си-звездите да сбъдват желания и сякаш, и сякаш беше рая...В тези мигове, когато малкото момиченце оставаше заслепено в тунелчето на щастието, чуваше единствено песента на малкото,тупкащо куфарче, което носеше в гърдите си.То само бе излмислило деня и ноща в своя малък свят , но никога не позволяваше на стария мрак да хвърли дебелото си одеало ...То неспирно играеше в илюзията на собственото си съзнание , а останалите,останалите и дори Анабел Лии едва ли виждаха какво се случваше зад огледалните очила.Отражението им защитаваше вълшебните пътечки на собственичката им от всеки, които се опиташе да премине по тях.Малкото момиченце пазеше сините розички за черния цар.А той, той се беше скрил в сърцето й и мълчаливо вадеше реалността от задния си джоб.И когато тя блесна накипрена с цялата си фалшива истина и безгрижното си безразличие розовто лютиче се пръсна на хиляди пърченца...А росата,която се беше излегнала върху прекършените цветове покри разпилените кубчета на детската илюзията с кристални капчици слънчева вода...И малкото момиченцето заплака заплака пред счупеното огледало....
|